Заради Роси, която ми каза да пиша още...

Някога ходех много из планините, поне българските и обикнах Планината. Някога бяхме страхотна банда, обикаляхме много и си мислехме, че е лесно. Някога всичко необходимо побирахме в раниците си, можехме да спим и под открито небе, стига да сме заедно. Някога бяхме почти неразделни. Някога ходехме на зимен поход в Пирин, който завършваше в Рожен и Мелник, където пиехме от все още хубавото тамошно вино, пеехме, свирехме, смеехме се и беше хубаво.

 Сега ходя рядко из планините, но все още обичам Планината. Сега пак сме страхотна банда, но не обикаляме много и повечето от нас не мислят, че е лесно. Сега не можем (или поне някои от нас) да спим под открито небе даже когато сме заедно. Сега се разпръснати из целия свят, но Планината е все още в душите ни. Или поне на мен така ми се иска. Сега само се каня да ходя на зимен поход в Пирин, нямам време. Или поне така казвам сам на себе си. Сега най-близкото до ходене в зимен Пирин беше този февруари - закарах една кола с три жени, чиито мъже бяха от една седмица в планината. Посрещнахме ги в Рожен. Пак беше хубаво. Но и тъжно. За мен. И се запитах какво е за мен Планината!? Няма еднозначен отговор на този въпрос. Или поне аз не намерих такъв. Но разни парченца спомени изникнаха от сърцето ми, от душата ми.

 „Спомени – малки пухкави котета.

По цяла нощ лудо играят.

Сърцето ми – парцалена топка.

Лапичките им – с остри нокти.

Казват, че котките не се подават на дресура.” 

 Ех...  

Ето ги:

9 септември 1986 година, към 5 и нещо сутринта. Вървим трима по улица „Иван Асен ІІ”. Аз викам доста силно „Ставайте, ще асфалтираме”! Тихо е все още. София се събужда и се готви за манифестация, парад и т.н. – всичко, което се правеше на 9 септември. А ние отиваме на планина, в Рила. На това ходене се запознах с хора, които още са мои приятели.

 2.

Бари... Алпинист, планински водач и спасител, балканджия... Пееше, пиеше, пушеше, любеше и живееше от все сърце и душа. Няма го вече... Отдавна... Последния път, когато го видях жив намираше сили да се шегува, че след толкова много пиене умира от рак на белия дроб. Вечна му памет. Пак ще се съберем с него, знам го...

 3.

Бумтенето в ушите, трудното дишане, потта, умората, болката в раменете, кръста и къде ли не, раницата, която те дърпа надолу, а ти вървиш, пъплиш, влачиш се нагоре, нагоре и нагоре, към върха... И радостта после, там горе. Когато пускаш раницата на земята, разперваш ръце и сякаш политаш. Високо си, на върха, виждаш във всички посоки... Гот ти е, пее ти се, вика ти се... Не ти се слиза... Затова не ги обичам слизанията... А са толкова неизбежни.

4.

Автобусите, влаковете, камионите и колите на стоп, в купета, коридори, на седалки, в каросерии, прави, седнали, легнали на пода, спящи, пеещи, смеещи се, притихнали, уморени, гладни, сити, заредени с енергия или изцедени... Отивахме в Планината и се връщахме. Да, нямаше начин, трябваше да се връщаме. Най-малкото, за да отидем пак.

Хижите, заслоните, палатките, голата земя, спалните чували, спяхме къде ли не, как ли не.... Но, бяхме горе, там, в Планината, с приятели...

 6.

Аз и Сашик. При едно от ходенията в Мелник, когато все още беше хубав.. Изпихме много вино, спорихме ужасно много за какво ли не в туристическата спалня и по някое време през нощта аз и той излязохме в града. За него помня, че беше само по чорапи. За себе си не помня такива подробности. Изкачихме се по някакъв пясъчен ръб и го яхнахме. Ужасно тихо си говорихме за ужасно важни неща, ужасно дълго. Само дето по едно време се появи една жена от къщите долу и ни помоли да престанем, че не можела да спи.

 7.

Огньовете, наденичките, домашните лютеници, бутилките, които вървяха от ръка на ръка, цигарите, запалени с въгленче, мириса на дим, безкрайните вечери и нощи край огъня, когато светът се свиваше около нас, до границите на светлината, всичко друго изчезваше, оставахме ние, огънят, китарата, песните и щастието...

 8.

Качванията, спусканията, траверсите по билото, лежането по гръб, с поглед впит в синьото небе, едрите звезди, вицовете, песните, закачките и мълчанието... Ах, колко е сладко да мълчиш с приятели, когато всичко е казано, когато не ти остава друго освен да помълчиш, заедно с другите, да слушаш вятъра, тишината, огъня и да знаеш, че сте едно цяло.

 9.

Пепи. Пепино. Така и не разбрах какво е правил на 24 декември край Малкия Близнак, защо се е катерил, как е паднал. Не искам и да знам... Мъчно ми е... Липсва ми... Продължавам да се припознавам в разни хора и да си мисля, че е Пепи. „Ей, човеко...”. Така казваше той. Когато разбрах, че Дани е починал, слязох при Пепи, в магазинчето за алкохол, което държеше, нямае при кой друг да отида в този момент. Седнах на пода и си поплаках. А Пепи отвори някаква бутилка и ми наля нещо силно. Дани... С вечната усмивка... Скъсало се въжето, докато боядисвал някаква стена и.... А за Пепи си поплаках сам,  опрян о стената на крематориума.. Но, знам едно - духът му остана там горе, край езерото. Сред тишината и красотата... Всъщност знам и още нещо – и с Пепи, и Бари, и Дани ще се съберем пак. Ще седим край огъня, горе, във вечните ловни полета, ще си подаваме бутилка с ракия или последната цигара, ще бъбрим, ще се смеем, ще мълчим и ще ни е хубаво.. Когато се качих за първи път за до го почетем и да видя къде е загинал, беше мрачно, хладно, пръскаше дъжд, но когато намерихме малкото заслонче със снимката му вътре, когато насядахме, запалихме свещички и отпихме от виното в негова памет изгря слънце над езерото, стана тихо и приятно... И ей Богу, знаех, че е той... Почивай в мир, Приятелю. И до скоро!

 10.

Първата ми раница. Купих я от малкия ЦУМ. Отидох преди да отворят, бях получил стипендия, стисках парите в джоба и се надявах да не са свършили. Струваше 78 лева и 20 стотинки. Помня, защото не ми достигнаха 20 стотинки и се почувствах ужасно. Желанието да я имам беше по-голямо от срама и поисках 20 стотинки от един човек. И той ми даде!!!! Раницата беше правена по американски модел, беше удобна и ми служи вярно дълги години. Изхвърлих я чак когато се разпадна съвсем. С много мъка и нежелание.

 11.

Обувките, които си купих от Чехословакия. Бяха ми съъъвсем малко по-малки, но все пак бяха планинарски обувки, зимни и солидни. Два пъти ми пада нокътя на единия палец на крака от тях.... Още ги обичам и няма да ги забравя.

 12.

Чувството за съпричастност с хората, които се срещаш горе, радостта, с която се поздравявате, говорите, запознавате, разменяте, пиене и храна, цигари... Приятелствата, които се получават... Групата поляци, които срещнахме един път. Те се качваха, ние слизахме. Наговорихме се да ги поздравяваме всички, до един. Милите, едвам пъплеха нагоре, а ние весели слизахме надолу и казвахме на всеки един „Добър ден” и те ни отговаряха задъхани. Ех...

 13.

Една тенджерка, която някой изпусна, докато минавахме Кончето. Поне пет минути се чуваше как се търкаля надолу. Още я чувам.

 14.

Едно хубаво чехкинче на хижа Ловна, не помня лято ли беше, есен ли. Беше рано сутринта и си беше студено. Станах да отида до тоалетната и я видях до чешмата – по бански, на ръката си имаше изтривалка и се търкаше със студена вода. Мисля, че беше през паметната 1986 година. Не знам защо ме впечатли толкова, но като се прибрах у дома, почнах да го правя и аз. Първо с изтривалка, после почнах да изливам леген студена вода върху себе си. Открих удоволствието от студената вода и вече повече от 20 години всяка сутрин се поливам със студена вода. А ако съм в планината, имам ли възможност, винаги се топвам в някой вир. Даже и зимата. Стига да не е много студено. 

 15.

Възмущението, яда, гнева, неразбирането, когато високо горе видя боклуци. Господи, какъв човек трябва да си, за да се качиш горе, сред красотата и да оставиш там найлонови пликове, опаковки, бутилки и какво ли не. Мамка му и прасе!!!!!!!

 16.

Зимните ходения в Пирин, снега, студа, красотата, опасностите. И напиването в Рожен и Мелник. Ужасно незабравимо. Особено един път. Току-що бяхме слезли от хижа „Пирин”. Бяхме насядали на едно мостче в горния край на Рожен, събувахме тежките обувки, почивахме се, предвкусвайки виното, което ни чакаше. Грееше слънце, беше тихо и спокойно, един човек в съседната къща прекопаваше двора си, а от един касетофон звучаха „Пинк Флойд” – „Welcome to the Machine”!!! За тези спомени бронебойни патрони няма открити, няма открити!!!

 Уф.. Стига толкова, че..

Боли..