Обичам много синовете си. Често любовта към тях така ме изпълва, че ми иде да крещя, да плача или да напиша нещо хубаво. Само че, писането не винаги ми се отдава. Обичам родителите си, брат си, жена си, приятелите си, както и котарака Ширлиц, кой ми е подарък за рождения ден. Обичам стиховете на Мариела Иванова, на Жак Превер, на Дамян Дамянов, както и на още много прекрасни поети, докоснати от Любовта. Самият аз понякога се пробвам да пиша стихове. Обичам и моите си опити, но те не могат да се сравняват с писаното от Майсторите.  Обичам още толкова много хора, неща, места, ситуации... Няма как да ги изброя, а и не това е целта ми. Ето каква е целта ми: наскоро четях (както винаги със закъснение) един от броевете на Капитал Light и попаднах на един интересен пътепис за Латвия. А вътре попаднах на един стих от латвийския поет Имантс Зиедуонис. Не бях го чувалпреди, но сега вече знам, че ще намеря и други негови творби.  Стихът е за любовта и адски ми хареса. искам да споделя тук този стих. Ето го:

И времето спря.
И бе любов.
Само любовта спира времето.
И секундите можеха да се загребат като пясък
и да се разхвърлят във всички посоки.
Нищо нямаше значение.
И листенцата на цветята не капеха.
И желязото не хващаше ръжда.
И се отучихме да броим.
И това е прекрасно -
любовта не умее да смята.

Прекрасен стих. Така мисля. Дано зарадва и други. От сега се радвам.