Напоследък често се сещам за една случка.
Отдавна беше. Е, не чак „a long time ago" и не „in a galaxy far, far away", ами само преди двайсетина години и тук, в София. Още бях студент и още бяхме Народна Република България.

Возех се в един автобус от Орлов мост към хотел „Плиска" - отивах на тренировка. Зяпах през прозореца и докато автобуса минаваше покрай парка зърнах сред дърветата едно куче - стори ми се, че е вързано за едно дърво.

На първата спирка слязох и отидох при него. И да - беше вързано с парче канап за едно дърво. И изглеждаше много тъжно. Когато ме усети почна да ръмжи, да се дърпа и да ми се зъби - не ми даваше да го приближа.

Не помня кучето - колко голямо беше, каква порода, какъв цвят - но помня очите му. Очите му гледаха уплашено и обидено. Клекнах и дълго време му говорих - ласкаво и успокоително - гледайки го в очите и протегнал ръка към него. Накрая то се успокои, замаха с опашка и ми позволи да го отвържа. Даже ме лизна по ръката, преди да си тръгна.

Сума ти неща ми се случиха оттогава, но колчем мина покрай това място се сещам за кучето. И се питам какво ли е усещането човекът, на когото вярваш и обичаш, твоят господар и идол да те отведе в гората и да те върже?! После да си тръгне. Надявало ли се е кучето той да се върне?! Да го отвърже и пак да са заедно?! Колко ли време е било минало преди да го видя?! И какво ли е станало с него, след като го отвързах?!

Д-а-а, често се сещам напоследък за тази случка.
И се питам - всъщност, помогнах ли тогава на онова куче?!